Списъкът на „богоизбраните“: Как нацистките творци процъфтяха след края на войната

Историята помни ужасите на Третия райх, но по-малко се говори за това как неговите „любими“ творци се адаптираха към новия свят. Списъкът на „богоизбраните“, съставен през август 1944 г., осигури на избрани архитекти, музиканти и скулптори не само защита от фронта, но и странен вид имунитет след войната.

Алберт Шпеер, архитектът на Хитлер и бъдещ министър на отбраната, превърна 20-те си години в затвора в основа за успешна литературна кариера през 70-те години. Виланд Вагнер и диригентът Херберт фон Караян също успяха да запазят влиянието си, докато Рихард Щраус и Вилхелм Фуртвенглер продължиха да доминират в културното пространство.

Денацификация или формалност?

Процесът по денацификация след 1945 г. често се оказа формалност за културния елит. Докато мнозина попълваха подробни въпросници за своето минало, за да се определи кой може да остане в професията си, Вилхелм Фуртвенглер се завърна да дирижира Берлинската филхармония след едва двегодишна забрана.

Случаят с Виланд Вагнер

Виланд Вагнер е типичен пример за личност, използвала нацистката система за собствени облаги. Въпреки че семейството му е подкрепляло Хитлер още преди той да дойде на власт, и въпреки опитите на Виланд да вреди на конкурентите си, той се отърва само с глоба. След войната той просто обяви, че Хитлер е „приключен“ за него, и заедно с брат си Волфганг пое управлението на Байройтския фестивал.

Парадоксът на новата демокрация

Изненадващо е, че дори в новата Федерална република творци с нацистско минало продължиха да получават добре платени обществени поръчки за училища, болници и театри. Най-противоречиво е фактът, че някои от тях са проектирали дори мемориали в памет на жертвите на нацизма. Пример за това е статуята на Вили Мелер в Оберхаузен, която стои пред център за документиране на нацистските престъпления.

Днес обществото се опитва да поправи тези исторически пропуски. В Оберхаузен произведението на Мелер вече е заобиколено от информационни панели, които разясняват контекста, превръщайки изкуството в урок по история, а не просто в обект на възхищение.