От гуменки до тиктокъри: Кога България ще спре да търси спасител?

Преди три десетилетия политическата търговия в България имаше прост механизъм: преди изборите получаваш лявата гуменка, а след гласуването – дясната. Времената се промениха, кецовете станаха скъпи, а агитацията се модифицира в по-фини, но също толкова опасни форми на натиск – обещания за стабилна работа или социални услуги за „малкия човек“.

Въпросът кога всъщност приключва Преходът остава един от най-големите спорове в нашата история. Дали това стана с натрупването на капиталите, с влизането в ЕС и НАТО или с падането на визите? Някои смятаха, че промяната дойде със смяната на политическия чип или с безпрецедентния факт, че бивш монарх застана начело на правителството.

Пристигането на Симеон Саксойков в активната политика беше преломен момент, който счупи традиционната ляво-дясна ос. Идейният дебат изчезна, заменен от нови, изкривени координати, където сблъсъкът на концепции се свежда до русофилство, русофобство или отношение към западните лидери.

С това се отвори вратата за външни хора в управлението. Първо бизнесмени, после фигури като Борисов, Слави и Киро, а най-накрая и тиктокъри и други екзотични герои. Парламентът, който някога бе дом на уважавани юристи и интелектуалци, днес често е сцена за ярки гафове на хора, чиито професии трудно се запомнят.

Въпреки това, обществото не спря да търси своя „месия“. Историята обаче показва, че революциите често изяждат своите деца, а партийният канибализъм е постоянна черта на нашия политически пейзаж.

Може би драматичният ни преход ще завърши, когато най-старите политически структури окончателно отидат в забвение. Но истинският край ще дойде едва тогава, когато спрем да чакаме спасител отвън и осъзнаем, че ние сами сме спасителите на себе си и на бъдещето на децата ни.

Време е за нормалност – за управление, което разбира, че е платено от народа, за да разпределя общия ресурс по ясни и справедливи правила. Трябва да върнем справедливостта в съдилищата, бизнеса и здравеопазването, за да спрем най-сетне да вървим на куц крак в политическия живот.